Страхувам се от времето, от хората, от всичко на този свят – от промените и дългите протяжни еднообразни дни, от светлината на слънцето и от това да остана в сянка, от силата на времето и от лудостта на момента, но страхът е слабост, която рядко мога да си позволя... Мисълта за Него, която не ме оставя да скучая – тя е моя верен спътник, с който пътувам в колата, пия кафе с приятелки или просто се наслаждавам на пролетта . Моята малка слабост се крие в ината ми. Не ми е нужен Той, за да бъда себе си. Всъщност неговото присъствие ме прави непоносима, изважда на показ моето тъмно аз, а това не ми е необходимо. И все пак сутрин се събуждам, хващам с ръка телефона, набирам познатия номер и после внезапно се спирам и затварям – имам потребност да чуя гласа му, но хубавото на невъзможната любов е несбъдването, а разминеш ли се веднъж с някой връщане назад няма. Не ми се страда, аз вярвам, че всичко хубаво все още предстои и,че нещата се случват по най-добрия, за нас начин и все пак една голяма липса гризе душата ми и дълбае дупка, която може да се запълни само с чаша нежност и два три оръфани спомена – бледи, но все пак преживени.
Днес не е по-различен ден от всички останали дни, макар да ми се струва по-слънчев. Пак си правим компания с мисълта за Него. Искам да бъда господар на себе си и на своите постъпки,но понякога е трудно да си силен и противостоиш на своите желания. Предпочитам една стара любов без сбъдване да топли леглото ми, една луда мисъл да кара сърцето да бие пред няколко горчиви истини от направени грешки, захвърлени във времето.
Не ни е необходим никой, за да сме щастливи – ние намираме в живота това, което сами влагаме в него, колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-щастливи ще бъдем. Аз ще запазя мисълта в архива със старите снимки, но няма да следвам глас, който не води наникъде,а ще бъда просто себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар